Авторскоправният аспект в развитието на българската киноиндустрия

Автор: Мануела Русева

Кратка справка за българското кино

киното в България Годината е 1891, а известният по това време Томас Едисън е изправен пред поредното си изобретение, за което получава патент – кинетографа или първата кинокамера. Изобретение, което не просто се оказва революционно, а и достатъчно мощно, за да създаде след себе си цяла индустрия. По- нататък историята сама се пише или по-скоро прожектира…

В интерес на истината българинът открива киното сравнително късно. Това се в една вече Следосвобожденска България, където техническите новости буквално „изплюват“ на прага му и това „седмо чудо“. Усвояването на кинематографа започва с любезната намеса на чужденците, идващи отдалеч, за да смаят народа с „движещите се картинки“ и на един по-нататъшен етап е подето от няколко предприемчиви граждани, които също започват да обикалят из страната и да прожектират. И така всичко следва по реда си: идва идеята за място, на което да се събират хората, както и за направа на седмична програма какво ще се прожектира. За съжаление или пък не, българинът доста свенливо пристъпва към направата на собствена кинопродукция. С филма „Българан е галант“ българското кино най- сетне отбелязва своята премиера в лицето на първия български режисьор, сценарист и актьор Васил Гендов. Важно е да се отбележи, че по това време разграничаване на отделните роли е само по себе си доста абстрактно, а авторските права над продукциите дори не се споменават. Факт е обаче, че с това се полагат основите на една нова категория културно образование и за страната ни. Киното е социална придобивка, то възпитава сетивата и най- вече чувството на българина за естетика. Неслучайно в този период се появява и първата ни регулация в областта: „Правилник за контрола на кинематографическите филми“ от 1915г.

Следват години на възход и падение за киното в България. След Първата световна война в световен мащаб се наблюдава комерсиализация на идеята до превръщането и в чисто и просто бизнес. В България има откъслечни опити за стимулиране на киното, намиращи отражение в Закона за поощрение на родната литература и изкуство, който бива отменен твърде скоро. Следват години на цензура до 30-те, когато с появата на звуковия филм, се отбелязва своеобразен „бум“ в киноиндустрията. Киномрежата в страната придобива сериозни измерения – 213 кина и въпреки, че все още преобладават американски и съветски продукции, киното в България най-накрая се превръща в постоянен фактор, с който държавата е необходимо да се съобразява. През 1946г. се приема Законът за кинокултурата, а с него държавата буквално „взема кинокултурата в страната в свои ръце“. Със Закона за авторското право от 1951г. ясно се установява държавен монопол върху правата над филмите като цялостни произведения, най – вече върху производството и разпространението им. Авторското право върху филма е със срок от 10 години, като на авторите на сценария и музиката отделно се признават правата над творбите им, но без право на възнаграждения от използването на филма след неговото създаване.

Въпреки обособилата се ситуация в следващите 30 години следва безспорно най- плодотворният период за българското кино. В страната ни има над 3000 кина, включително пътуващи такива. Експериментира се във всевъзможни сфери с възможностите, които предоставя филмът като синтетично изкуство. Обособяват се различни филмови студия под шапката на държавата, но с изменение на ЗАП правата за филмите вече се признават на „предприятието, произвело филма“. Авторски права отделно се признават и на сценарист, режисьор, оператор, художник – постановчик, композитор, отново без допълнително възнаграждение. Дори така в исторически план това често се разглежда като голям „стоп“ за потенциала на българските кинотворци. Трябва да се признае обаче, че в онзи период е налице и широката достъпност до продукциите (цените на билетите умишлено са минимални). След 1991г. в България започва приватизация, която поставя темата за развитието на киното под голяма въпросителна. Създават се частни продуцентски къщи, филморазпространението също преминава в частни ръце, а киносалоните в страната буквално „се разпродават“.

Законът за авторското право и сродните му права от 1993г. прави някои изключителни нововъведения по отношение носители на АП. Правата на всички филми, създадени някога от Държавната кинематография, се прехвърлят на Националния филмов център. Оттук нататък носител на продуцентски или сродни права върху филма като цялостно произведение е продуцентът, в лицето на физическото или юридическо лице, осигурило финансирането на продукцията. Авторски права се признават на три лица: режисьор, оператор, сценарист, а при анимационните филми и на художник постановчик. Продуцентът вече се задължава да възнагради авторите срещу отстъпените от тяхна страна права за използване на готовата продукция. Сродни права върху изпълненията им се признават и на артистите, участвали в създаването на филма.

През 2003г. държавата приема Закон за филмова индустрия, с което се показва позиция относно запазването на идентичността на филма като творчески продукт. Законът регламентира преди всичко финансовата рамка, в която държавата участва в различни български кинопроекти. Важен момент обаче са и въведените клаузи за издаване на виза на прожектираните филми с изрично разрешение от носителите на права, както и клаузата, с която държавата се задължава да подпомага не само реализацията, но и възпроизвеждането и разпространението на различни български или европейски продукции.

Опитът ни от последното десетилетие показва, че част от регулациите са неефективно действащи: днес ситуацията в страната ни проследява съществуването на нов вид монопол – този на Мултиплексите, които излъчват преди всичко американски продукции. Отделен е въпросът, че такива са налични единствено в по-големите градове. Оказва се, че в епохата на дигиталната революция много българи всъщност са „принудени“ да прибягват до нелегални методи, за да имат достъп до филмовото многообразие, което светът ни всъщност предлага. В тази връзка интересни са инициативите от последните години, които правят опити да възродят „нетрадиционното“ кино у нас . Страната ни се запознава с все повече международни кинофестивали, на които участие вземат и съвременни български продукции. Търсят се алтернативни форми на показ, – пример, за което е „Пътуващото лятно кино на БНТ1″.

Разбира се, има какво още да се желае по отношение развитието на българския филмов пазар – предстои да се търси пресечната точка между комерсиалното кино и алтернативното такова. Налице е едно ново и ясно осъзнаване. Тенденцията показва, че младите хора сами търсят и преоткриват различни пътища към киното, което не просто забавлява за час или два и престава да съществува извън киносалона. Българинът вече върви по пътя на киното, което възпитава, обучава, изследва, разказва, трогва, разчувства, вълнува човека пред екрана. И най- вече оставя трайни следи в съзнанието му.

Източници: