Иван Чалъков е доцент по социология в Пловдивски университет “Паисий Хилендарски” и едновременно с това ръководи Групата за изследване на технологиите към Институт по социология при БАН. Изследователските му интереси са в областта на социология на науката и технологиите и икономика на техническата промяна. През периода 1993-1998 г. провежда етнографското изследване на Централната лаборатория по оптичен запис и обработка на информацията при БАН, където въвежда понятието за хетерогенна микро-oбщност, възвникваща върху отношенията на пасивност и отговорност между човешки и не-човешки участници. Резултатите са публикувани в книгата Да направиш холограма (книга за учените, светлината и всичко останало). София (Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998, 252 c.) През 1999 книгата получава втора награда на Национален фонд „Научни изследвания“ .
След средата на 1990-те години работи върху проблемите на икономическата и технологична трансоформация в страните от Югоизточна европа след падането на комунизма, включително голям европейски проект върху информационните технологии в България, Румъния и Македония (TACTCS), технологиите с двойна употреба, академичното предприемачество (PROKNOW), проектът ATACD и други.
В някои среди академичното предприемачество все още е мръсна дума и за това има основания. След 1989 г. партийната номенклатура в науката в сътрудничество с нейните „надзорници” от Държавна сигурност създават първите spin-off фирми в БАН, Селскостопанска академия, ведомствените институти, университетите. Много от тези фирми са форма на „частно присвояване на публични активи”, прилагана тогава в икономиката. Чрез тях интелектуална собственост, ценно научно оборудване, опитно-промишлени инсталации и малки високотехнологични линии се прехвърлят към новите фирми които получават приходите, а институтите-майки поемат разходите. За разлика от останалата икономика обаче, в науката тази схема се оказа краткоживееща – след 1992 г. научните общности почти навсякъде сменя старите ръководства и прекратяват разграбването на активите. Под страх от уволнение са въведени забрани за участие в търговски дружества и сдружаване с частни фирми. Научните активи са спасени…
Тази история обаче е твърде опростена и скрива съществени страни на проблема за академичното предприемачество. За да го разберем, трябва да разгледаме най-малко още три процеса – трайното напрежение между фундаментална (наука заради самата наука) и приложна наука, прехода от административна към пазарна икономика и неговото отражение в науката, както и глобалната конкуренция между фирмите и иновациите като ресурс в тази конкуренция.
С напрежението между „чистите” и „приложни” учени се сблъсках преди години, когато млад учен в изследваната от мен холографска лаборатория сподели „…Технологията е най-висшата наука. Не че не оценявам фундаменталните изследвания, но наистина не харесвам чистата наука, науката сама за себе си. За мен истинското предизвикателство е да видя едно ново нещо да тръгне, да заработи“. Често макар от една и съща област, учените като че ли принадлежат към две различни „култури”. Едната изследва дивите природни същества и смята, че работата завършва с научните статии, описващи тези същества и техните свойства. За другата група обаче това е само първата стъпка към крайната цел – „опитомяването” на тези същества, вграждането им в продаваем продукт. Тези две култури може да се съчетават в една личност или в една научна общност, но могат и да са два враждуващи помежду си свята. В този смисъл „източването” на научните активи е само преходен момент в сагата на източно-европейската транзиция, маскиращ автентичния стремеж на част от учените да реализират сами своите научните резултати в полезни за хората и създаващи добавена стойност продукти и технологии. Стремеж, който няма нищо общо със спускани от сенчести структури нареждания „отгоре”.
Защото подобно на военните, чистата наука може да съществува само ако в нея непрекъснато се наливат ресурси отвън. Те се легитимират исторически по различен начин (античната науката възпитава младите в духа на „благото”, в ранната модерност да разчетеш „книгата на природата” е разновидност на библейската екзегеза), но заедно с това полезността на научното знание винаги е ключов легитимационен ресурс. Той не се отрича и от „чистите” учени, но те предпочитат да оставят тази задача на инженери и технолози.
В днешната глобална икономика основно конкурентно предимство са именно основаните на оригинални научни резултати иновации, а не евтината работна ръка и природните ресурси. Един от най-ефективните начини за ускоряване на прехода от научно откритие до иновация е ангажирането на самите учени в този процес –преливането на науката в бизнеса и обратно, се оказва средата, от която се раждат индустриите на 21 век. Изследванията показват, че е добре да се премахне бариерата между наука и икономика и винаги, когато имат желание, учените да могат да преминават през нея – да създават фирми или работят като консултанти в тях, да се връщат отново в научните звена и т.н. Този процес не гладък и безпроблемен, но страните, създали условия за това движение и научили се да го управляват, господстват в глобалната икономика.
Като анализират опита на тези страни, статиите показват традициите на академичното предприемачество в България, неговите съвременни тендеции и проблеми. Те регистрират факта на изостряне на напрежението между учените с предприемачески нагласи и тези, които остават в крепостта на „чистата” наука, през периоди на икономическа криза и поставят въпроса за търсенето на политически, институционални и финансови решения, които да позволят на учените да внедряват своите постижения без да се разделят с научната си организация. Решения, които да защитят както техните права, така и интересите на научните организации.
Данните са събрани в рамките проекта PROKNOW по 6-та Рамкова програма на ЕС. Авторите са били сътрудници на Групата за иследване на технологиите към бившия Институт по социология на БАН и като единствен източно-европейски партьнор в консорциума, съставен от колеги от Германия, Франция, Великобритания, Нидерландия, Швейцария и Финландия.
Иван Чалъков, София, 20 май 2011
Изказвам благодарност на Мими Василева и Венелин Петров за техните бележки и коментари
