СТАРАНИЕТО И БЕЗСИЛИЕТО НА ЗАКОНА ДА УРЕДИ СВОБОДНОТО ИЗПОЛЗВАНЕ НА АВТОРСКИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ

свободно използванеАвтор: доц. д-р Виолета Цакова 

Основното положение върху което е организирана закрилата на авторското право е неговият изключителен характер. Тази изключителност означава, че единствено авторът може да извършва действия по използване на произведението. Същевременно, предоставената закрила има предел и се ограничава от закона в името на други по-висши права и интереси. Преди всичко, това са културните права и интереси на обществото за достъп до постижения на науката и изкуството, до знания и други общочовешки ценности.

Закрилата на авторското право е ограничена, а не безгранична привилегия. Ограничаването се проявява както по отношение на срока за който се признава правото, така и по отношение на неговото упражняване. Отвъд пределите на авторското право е възможността за свободно използване на авторски произведения. „Свободно”, означава използване на произведението без да се иска съгласие и без да се търси разрешение за това от неговия автор. В този смисъл, ограниченията се явяват специални изключения от правилото, че никой освен авторът или лицето, получило разрешение от него, не може да използва закриляни авторски произведения.

Ограничения на авторското право са предвидени в международни договори и в европейски директиви, по-специално в Директива 2001/29/ЕО[1]. По своята същност, ограниченията са посегателство върху изключителните права на автора. Затова регламентирането им винаги е било предмет на дълги дискусии, трудно постигани компромиси и се урежда на основата на внимателна преценка за основателността на всяко предвидено ограничаване на правото.

Като правни средства, ограниченията на авторското право върху произведения са допуснати заради необходимостта от намирането на правилно съотношение между интересите на обществото за достъп до културни, научни и други творчески постижения – от една страна и правата на авторите на такива произведения – от друга.

Ограничаването на авторското право се мотивира от целта която се преследва при свободно използване на произведения от членовете на обществото и затова именно целта е в основата на преценката за допустимост на ограниченията.

Основното имуществено правомощие на автора, подложено на ограничения е правото на възпроизвеждане. Причина за това е непрекъснатото навлизане в употреба на нови средства за възпроизвеждане, което поддържа актуален проблемът за преодоляване на конфликта между правата на авторите и интересите на потребителите. Търсените решения са подчинени на идеята за съчетаване на предимствата, които новите способи за възпроизвеждане дават на потребителите, на културните, научните и  образователните организации, с интересите на авторите. Решенията не трябва да допускат контролът от страна на притежателите на авторско право да стане препятствие по пътя на интелектуалното развитие на обществото.

„Тройното правило”

Най-новите възможности на съвременната техника, както и непрестанният стремеж на обществото към просперитет, доведоха до разширяване на ограниченията на авторското право със засягането и на други правомощия, освен правото на възпроизвеждане. За недопускането на злоупотреби и прекомерно разширяване на ограниченията на авторското право, което би обезсмислило закрилата му, те се уреждат в редица международни договори и в българския авторскоправен закон чрез т.нар. тройно правило[2], известно още и като „троен тест” или „тристепенен тест”. Съгласно това правило, свободното използване на произведения е възможно само когато са изпълнени едновременно три условия[3]:

–         свободното използване да е сведено до специални случаи, които са посочени в закон;

–         свободното използване да не пречи на нормалното използване на произведенията;

–         свободното използване да не уврежда законните интереси[4] на авторите и други притежатели на авторско право.

Тройното правило е достатъчно гъвкаво и позволява различни в своята конкретност, но основани на общ принцип решения за ограничаване на авторското право. Същевременно, чрез заложените в него три изисквания за допустимост на свободното използване, то се явява надеждна защита срещу злоупотреба с него.

Законът допуска ограничения на авторското право на основание конкуриращи го права и интереси. Преди всичко това са всеобщо признати и конституционно закрепени права, като правото на ползване от културните и научните постижения, правото на образование, правото на информиране и пр. Случаите на свободно използване са посочени в чл. 24 и 25 на Закона за авторското право и сродните му права /ЗАПСП/, с което се изпълнява първото условие по тройния тест. Те могат да се разделят на две големи групи, на основание допълнителни изисквания – свободното използване да е в частен интерес и с възнаграждение или да е в обществен интерес и без възнаграждение.

            Свободно използване в частен интерес със заплащане на възнаграждение

Съвременната техника направи възможно бързото и лесно изготвяне на копия на произведения от различни носители (печатни, магнитни, електронни), от интернет или от предавания на радио- и телевизионни организации, посредством репрографско възпроизвеждане („ксерокопиране”), презаписване, „сваляне” от мрежата и др. Копирането на публично достъпни произведения безспорно има значим принос в разпространението на знания и култура, но също така безспорно е, че осъществяването му в големи мащаби накърнява интересите на притежателите на права върху произведенията които се копират. Противоречивите интереси на двете страни – притежателите на авторски права върху произведения и потребителите, трябва да се приведат в съответствие, да се примирят чрез взаимно приемливо решение. Абсолютизирането, било на авторското право, било на свободното използване на произведения са крайни и неефективни решения, силно засягащи интересите на една от страните. Конкретната формула на решението трябва да съобрази голям брой фактори като, степен на социално и икономическо развитие, равнище на образованието, науката и културата в обществото, държавната политика за тяхното насърчаване и др.

Върху конкретния избор на решение силно влияние оказват и чисто прагматични съображения. Новите технически средства направиха възможно индивидуалното изготвяне на копия от произведения във всеки копирен център и дори в домашни условия от широк кръг лица. При тази ситуация, притежателят на авторско право практически няма възможност да упражни контрол върху възпроизвеждането. Но копирането замества купуването, и когато се извършва в големи мащаби, това сериозно засяга доходите на правопритежателите и силно накърнява техните интереси. Затова е прието те да се ползват от обща компенсация за сметка на отчисления от цената на техническите носители за изготвяне на копия. Така законът дава решение на проблема с уреждането на законовата лицензия на авторското право и компенсационното възнаграждение при свободното използване на произведения. При съществуващата реалност на масово изготвяне на копия на закриляни произведения, това е едно приемливо решение за постигане на справедливо равновесие между противоречиви интереси на страните със средства на закона.

Законовата лицензия на авторското право е уредена в чл. 25, ал. 1 на ЗАПСП. Според него „Без съгласието на носителя на авторското право, но при заплащане на справедливо компенсационно възнаграждение[5] е допустимо:

  1. възпроизвеждането с нетърговска цел на отпечатани произведения, с изключение на нотни материали, върху хартия или друг подобен носител чрез репрографиране или друг способ, осигуряващ подобен резултат;
  2. възпроизвеждането на произведения, независимо върху какъв носител, от физическо лице за негово лично ползване, при условие, че не се извършва с търговска цел.”[6]

Внимателният прочит на двата текста показва, че се касае за ограничаването на едно и също авторско правомощие – правото на възпроизвеждане. Развитието на техническите средства направи възможно изготвянето на копия от какъвто и да е материален носител, което прави архаично и ненужно специалното уговаряне от закона за способа на възпроизвеждане на произведение – по репрографски или друг начин.  Определящ и в двата случая е крайният резултат – направата на копие на произведение.

Условията при които ЗАПСП допуска законовата лицензия на авторското право са:

–         възпроизвежданото произведение да е станало общодостъпно чрез публикуване или друг способ на разгласяване[7];

–         разгласяването да е станало по правомерен начин[8];

–         направеното копие или копия от произведението да не се използват с търговска цел;

–         да не се засягат неимуществените права на автора, чието произведение се възпроизвежда[9];

–         да се компенсира засягането на имуществените права на автора и по-конкретно – правото му на възпроизвеждане.

Въпросите за възнаграждението при свободното възпроизвеждане на произведения са уредени в чл. 26 на ЗАПСП. Законът установява процента за формиране на възнаграждението и базата за определянето му, механизмите за неговото събиране и разпределяне и други формални въпроси.

Възнаграждението се дължи от производителите и от вносителите на празни звуконосители и видеоносители. Неговият размер е от 1 до 1,5 на сто от доставната стойност на съответните носители, като конкретният му размер се определя ежегодно по договаряне между сдружения на организации за колективно управление на различни категории авторски права и представителни организации на лицата, задължени за плащането. Възнагражденията се изплащат на съответните сдружения – това, което управлява правата за възпроизвеждане по репрографски начин и това, което управлява правата за звукозаписване и видеозаписване.  Тридесет на сто от събраните средства се отчисляват и превеждат по сметка на Националния фонд „Култура”, а останалите средства се разпределят между организациите-членове на сдруженията за изплащане на възнаграждения на правоносителите.

Между носителите на права, събраните средства за възнаграждение се разпределят в съотношение:

–         50 на сто за авторите и 50 на сто за издателите – при репрографско възпроизвеждане;

–         50 на сто за авторите и по 25 на сто за продуцентите и за артистите – при възпроизвеждане чрез звукозаписване и видеозаписване.

Механизмът регламентиран със закона замества липсващото договорно уреждане на отношенията свързани с възнаграждението при възпроизвеждане на авторски произведения. Размерът и начинът на определянето му се основават на формални, а не на пазарни принципи и критерии. По тази причина, възнаграждението се явява не същинско, а компенсационно, заместващо реално дължимото. То се предоставя на автора не като възнаграждение за неговия труд или за отстъпването на правото да се възпроизведе негово произведение, а като компенсация за принудата да търпи ограничаване на авторското си право.

Регламентираният механизъм на компенсационното възнаграждение изглежда справедлив като схема, но не е работещ инструмент. Причините са както липсващи елементи в модела, така и трудности от практическо естество. Законът не дава правило за разпределяне на събраните средства между организациите-членове на сдруженията. Проблем се явява и отчетността. Засега няма начин за набиране на достоверна информация за възпроизвежданите произведения в публични тиражорни, а още по-малко – в домашни условия.

Свободно използване в обществен интерес без заплащане на възнаграждение

В чл. 24, ал. 1 на ЗАПСП са посочени 15 случая на свободно използване  на произведения без да се дължи възнаграждение за това. В своята пълнота те са представени в Приложение. Уредените от закона случаи на свободно използване са твърде различни по отношение обекта на използване, действията по използване и условията за тяхното извършване. Обединяващото в това многообразие са целите заради които е допуснато свободното използване на закриляни авторски произведения, а именно – научни, образователни, информационни.

Всеки от законово уредените случаи на свободно използване има особености, които не могат да се представят кратко и същевременно достатъчно пълно в този ограничен по обем материал. Затова ще се спрем само на тези от тях, които ограничават правото на автора за възпроизвеждане на неговите произведения.

На първо място в дългия списък на действия по свободно използване е поставено възпроизвеждането на произведения като част от техническия процес, позволяващ предаване в мрежа или друго позволено използване (т. 1). Това действие се включи в ЗАПСП с измененията от 2002 година. То отразява единственото задължително ограничение на авторското право от чл. 5, ал. 1, т. 1 на Директива 2001/29/ЕО. Много тежкият и прекален откъм уговорки текст на закона се отнася до предаване на произведение в цифрова среда, в частност чрез интернет. Защото не е възможно да се предостави достъп до произведение в глобалната мрежа, ако то не се копира.

Условията при които законът допуска възпроизвеждане с оглед осигуряването на интернет достъп до произведение са много. Част от тях са формулирани неясно или  са трудно установими, което поставя под съмнение точното им и еднакво спазване. Ще опитаме да компенсираме тези недостатъци с разбираеми текстове за конкретните условия. Възпроизвеждането:

–         трябва да е временно и да има преходен или инцидентен характер;

–         трябва да е неделима и важна част от технологичния процес на предоставяне на информация в цифрова среда, без което процесът не може да се осъществи;

–         не трябва да има самостоятелно икономическо значение;

–         може да се осъществява единствено за да направи възможно предаването в мрежа или друго разрешено използване.

Следва да се има предвид, че правото на възпроизвеждане и правото за предоставяне на достъп до произведение в интернет са две отделни самостоятелни правомощия на автора, които се реализират посредством различни действия. Допуснатото от закона свободно възпроизвеждане за целите на предаването на произведение в цифрова среда по никакъв начин не засяга интернет правото на автора, т.е. правото му за предоставяне на достъп до произведението в такава среда. Международните договори, европейските директиви и националният закон не съдържат (поне засега) разпоредби, ограничаващи интернет правото със случаи на свободно използване. То запазва изключителния си характер и може да се упражни само от автора на произведението или с негово разрешение.

Важно значение и широка приложимост имат следващите два случая на свободно използване, уредени в закона, а именно:

–         използването на цитати от произведения на други лица при критика или обзор (т. 2) и

–         използването на части от произведения или на неголям брой произведения в други произведения за анализ, коментар или друго изследване с научна и образователна цел (т. 3).

И в двата случая се касае за възпроизвеждане на чужди произведения или на части от тях, т.е. за цитиране по определени поводи. Няма да коментираме несъвършенствата на законовата уредба на цитирането, а ще опитаме да изведем основни положения за него като една от често срещаните форми на свободно използване на произведения.

Условията при които законът допуска цитирането и изискванията към него са:

–         произведението да е доведено до потребителите по правомерен начин, независимо чрез публикуване или друг способ на разгласяване;

–         цитирането да е с научна или с образователна цел, или с цел информиране;

–         при цитирането да се посочва произведението и името на автора, освен ако те не са известни на цитиращия;

–         цитирането трябва да съответства на обичайната практика;

–         обемът на цитатите трябва да е оправдан от целта на цитирането[10].

Друг случай на свободно използване на произведения е тяхното възпроизвеждане посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод (т. 10, ал. 1 на чл. 24 на ЗАПСП). Условията за допустимост на свободното възпроизвеждане по този начин са:

–         произведението да е разгласено;

–         разгласяването да е извършено правомерно, т.е. от автора или с негово съгласие;

–         целта на възпроизвеждането да не е комерсиална.

Специални случаи на свободно използване на произведения уреждат разпоредбите на т. 9 и 11 от ал. 1 на чл. 24 на ЗАПСП. Те признават правото на общодостъпни библиотеки, образователни заведения, музеи и архивни учреждения да възпроизвеждат произведения, намиращи се в техните колекции, както и да предоставят достъп на физически лица до тях. Условията за свободното извършване на тези действия са:

–         възпроизвежданите произведения да са разгласени;

–         разгласяването на произведенията да е станало по правомерен начин;

–         възпроизвеждането на произведенията да има образователна цел или да е с цел тяхното съхраняване, а осигуряването на достъп до произведенията да е с научна цел;

–         възпроизвеждането на произведенията и осигуряването на достъп до тях да няма търговска цел или търговски характер.

            Някои допълнения във връзка с режима на свободното използване

Разглеждането на двете групи случаи на свободно използване уредени в закона – в частен интерес със заплащане на компенсационно възнаграждение и в обществен интерес без заплащане на възнаграждение, позволяват да се направи важен извод за режима на авторското право върху произведения. А именно че, свободното използване ограничава не самото съдържание на авторското право, а неговата изключителност и упражняването му като изключително. Правото за използване на произведение се запазва за автора и той може да го упражнява в пълен обем, т.е. за всички способи на използване, но при известни ограничения по отношение на изключителния му характер. Тази изключителност не се отнася до разрешеното от закона свободно използване. От приложното поле на авторското право са изключени уредените от закона случаи на свободно използване. Но това не означава, че ограничаването например на правото за възпроизвеждане лишава автора от възможността да го упражнява за случаите които не попадат в обхвата на свободното използване. Той може да сключи договор с издател на когото да отстъпи правото за възпроизвеждане на своето произведение, както и да забрани неговото възпроизвеждане, когато то не се извършва под формата на свободно използване.

Уредбата на закона всъщност поделя упражняването на авторското право между потребителите – за случаите на свободно използване и между автора – за всички останали случаи. Първите извършват действия по използване на произведение по силата на специално ограничено оправомощаване от закона, което не ги прави притежатели на авторското право. Те го упражняват само тогава и само дотолкова, когато и доколкото законът ги е оправомощил. Извън случаите на свободно използване, авторът упражнява правата си в пълен обем.

С уреждането в ЗАПСП на специалните случаи на свободно използване се удовлетворява първото условие за допустимост на ограниченията на авторското право по тройното правило. Заедно с него обаче, трябва да са изпълнени и останалите две, а именно: да не се пречи на нормалното използване на произведението и да не се увреждат неоснователно законните интереси на авторите и на други притежатели на авторското право. Основен проблем при съобразяването на тези две условия е преценката за допустимост по критериите „нормално използване”[11] и „неоснователно увреждане”. При отсъствието на еднозначност за разбирането им, те могат да се тълкуват, и то широко. По тази причина тройното правило, независимо от предимствата си, оставя голяма неопределеност по отношение на своето съдържание и практическа приложимост. При различни тълкувания, в сила ще е даденото от съда.

Свободното използване е допустимо при още едно условие, което не е обхванато от тройното правило. То се формира по-късно, във връзка с цифровите технологии и възможността за използване на технически средства за защита на произведения, представени в цифров формат. Съгласно чл. 25а, ал. 1 на ЗАПСП, свободното използване „не може да се извършва по начин, който е съпроводен с премахване, повреда, унищожаване или разстройване на технически средства за защита.” Авторът на произведение е в правото си да използва технически средства за защита, за да го предпази от неправомерно използване. Но тези средства ще възпрепятстват и разрешеното свободно използване. Така, признатите права за свободно използване на произведения няма да могат да се упражнят и ще останат негарантирани.

За решаването на проблема, законът предвижда възможност за добросъвестните ползватели, да поискат от притежателя на правото да им осигури достъп до произведението в степен, оправдана от целта[12]. Случаите на свободно използване за които може да се направи такова искане обаче, са силно ограничени и покриват малка част от разрешените от закона случаи на свободно използване[13]. Освен това, самата формулировка на разпоредбата е такава, че оправомощава за искане на достъп, но не задължава за осигуряването му до защитени с технически средства произведения. При тази ситуация, не може да се счита, че е създаден механизъм за преодоляване на противоречието между двата вида права признати със закона – на авторите – за правото им да използват технически средства за защита на своите произведения срещу неразрешен достъп, и на членовете на обществото – за правото им на свободно използване на закриляни произведения.

Вместо заключение

Свободното използване на произведения има важно значение за социалното, културното и научното развитие на обществото. Това е и главната причина за допускането му. Същевременно е ясно, че то засяга интересите на авторите и  ограничава правата им. Ето защо, свободното използване следва да се урежда много внимателно, с отчитане интересите и на създателите и на потребителите на авторски произведения, а правилата трябва да са точни, ясни, работещи и гарантирани.

Струва ни се, че нашият законодател не се е отнесъл достатъчно сериозно към решаването на тази задача. Приложен е най-лесният подход – реципирането на добри образци. Като основа е послужила Директива 2001/29/ЕО. Тя сочи голям брой възможни случаи на свободно използване, но урежда като задължителен само един от тях. Всички останали са препоръчителни и е оставена свобода на държавите членки на ЕС да преценят целесъобразността от въвеждането им в националното законодателство, както и начина по който да бъдат регламентирани.

Прибързаното и формално отношение към задължението, както и недобрият превод на разпоредби от директивата, са причина за много проблеми и недоразумения. Прекомерността на включените в ЗАПСП случаи на свободно използване не е признак за европеизация или високо равнище на хармонизиране на авторскоправния ни закон с правото на Европейския съюз. Същевременно, формалният подход е причина и за пропуски. Така например, извън случаите на свободно използване са останали такива често практикувани свободни действия като преводът на чуждо произведение за лично ползване. Всичко това, в комбинация с непрецизната и непълна уредба на условията за свободно използване, създава неработещи правила и поражда недоверие към авторскоправния закон като регулатор на отношенията при създаването, използването и защитата на авторски произведения.

[1] Директива 2001/29 на Европейския парламент и Съвета за хармонизиране на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество, Официален вестник на Европейската общност, 22 юни 2001.

[2] За първи път правилото е формулирано в чл. 9, ал. 2 на Бернската конвенция при нейното ревизиране от Стокхолмската конференция през 1967 г. То е резултат от продължителни дискусии за ограничаване на правото на възпроизвеждане и е уредено не като задължително правило, а като възможност за възприемането му от държавите членки на конвенцията.

[3] Чл. 23 на Закона за авторското право и сродните му права.

[4] В оригиналната формулировка на правилото в чл. 9, ал. 2 на Бернската конвенция се използва изразът „неоснователно накърняване на законните интереси на автора”. Уточнението за основателността, възприето и в чл. 10, ал. 1 на Договора за авторското право /ДАП/ на СОИС от 1996 г. е необходимо, защото по същество, всяко ограничаване на права накърнява интересите на правопритежателя. Това налага отграничаване на основателното от неоснователното увреждане на интереса. Българският законодател е пренебрегнал това важно уточнение. 

[5] Компенсационните възнаграждения са въведени най-напред в Германия през 1965 г. През 1980 г. те са уредени в Австрия, а скоро след това и в Унгария, Франция, Норвегия, Швеция и други страни.

[6] Свободното използване чрез възпроизвеждане за лично ползване не се допуска за компютърните програми (чл. 25, ал. 2 на ЗАПСП).

[7] По смисъла на § 2, т.1 на ЗАПСП, разгласяването е „довеждането на произведението със съгласието на неговия автор за първи път до знанието на неограничен кръг лица, независимо от формата и начина по който се осъществява това”. Разгласяването може да се осъществи чрез публикуване на произведението и предоставянето му на потребителите на материален носител – книга, списание, аудио- и видеокасета, CD, както и чрез нематериален носител – изпълнение пред публика („на живо”), излъчване в ефир, предаване по кабел, предоставяне чрез интернет мрежата и др.  

[8] ЗАПСП е пропуснал да уреди това условие, което несъмнено е важно и не е подразбиращо се.

[9] Това условие също не е уредено от ЗАПСП, но приемаме, че то се подразбира.

[10] Обемът на цитатите трябва да се преценява във всеки конкретен случай както по отношение на произведението от което са взети, така и по отношение на това в което са включени. А в случаите когато новото произведение конкурира старото, трябва да се прецени и въздействието на цитирането върху неговата реализация, когато има такова въздействие. 

[11] Така например, в дискусиите по дефиниране на тройното правило на Стокхолмската конференция от 1967 г. за ревизиране на Бернската конвенция, а и в специалната литература, се застъпва становището, че ако възпроизвеждането на закрилян обект засяга нормалното му използване, то е недопустимо по принцип и не може да се ползва от предвидените ограничения на правото на възпроизвеждане.

[12] Съгласно чл. 25а, ал. 2 на ЗАПСП.

[13] Само 6 от общо 17 случая на свободно използване, а именно по т. 3, 9, 10, 12 и 13 от ал. 1 на чл. 24 (т.е. свободно използване без заплащане на възнаграждение) и т. 1 от ал. 1 на чл. 25 (т.е. свободно използване със заплащане на компенсационно възнаграждение при възпроизвеждане на произведение по репрографски начин).

 

 

 

                                                                                                                                 Приложение

 

Свободно използване на произведения без заплащане на възнаграждение

(чл. 24 на ЗАПСП)

 

Чл. 24. (1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

  1. временното възпроизвеждане на произведения, ако то има преходен или инцидентен характер, няма самостоятелно икономическо значение, съставлява неделима и съществена част от техническия процес и се прави единствено с цел да позволи:

а) предаване в мрежа чрез посредник, или

б) друго разрешено използване на произведение;

  1. използването на цитати от вече разгласени произведения на други лица при критика или обзор при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно; цитирането трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем, оправдан от целта;
  2. използването на части от публикувани произведения или на неголям брой произведения в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване; такова използване е допустимо само за научни и образователни цели при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно;
  3. използване като текуща информация в периодичния печат и другите средства за масово осведомяване на речи, отчети, проповеди и други или на части от тях, произнесени на публични събрания, както и на пледоарии, произнесени в съдебни процеси, при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно;
  4. възпроизвеждането от средствата за масово осведомяване на вече разгласени статии по актуални икономически, политически или религиозни теми, в случай че такова използване не е било изрично забранено, при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно;
  5. възпроизвеждане по фотографски, кинематографичен или аналогичен на тях начин, както и чрез звукозаписване или видеозаписване на произведения, свързани с актуално събитие, за да бъдат тези произведения използвани от средствата за масово осведомяване в ограничен обем, оправдан от целите на информацията, при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно;
  6. използване на произведения, постоянно изложени на улици, площади и други обществени места, без механично контактно копиране, както и излъчването им по безжичен път или предаването им чрез кабел или друго техническо средство, ако това се извършва с информационна или друга нетърговска цел;
  7. публичното представяне и публичното изпълнение на публикувани произведения в учебни или в други образователни заведения, ако не се получават парични постъпления и не се заплащат възнаграждения на участниците в подготовката и реализирането на представянето или изпълнението;
  8. възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;
  9. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба;
  10. предоставянето на достъп на физически лица до произведения, намиращи се в колекциите на организации по смисъла на т. 9, при условие че се извършва за научни цели и няма търговски характер;
  11. временното записване на произведение от радио- и телевизионни организации, на които авторът е отстъпил правото да използват произведението, осъществено със собствени технически средства и за нуждите на собствените им предавания в рамките на полученото разрешение; записи, които имат важна документална стойност, могат да бъдат съхранени в официален архив;
  12. използването на произведения за целите на националната сигурност, в съдебно или административно производство или в парламентарната практика;
  13. използване на произведения по време на религиозни церемонии или на официални церемонии, организирани от публичната власт;
  14. използване на сграда, която е произведение на архитектурата, или на план на такава сграда с цел реконструкцията й.

(2) Разпоредбите на ал. 1 не се отнасят до компютърните програми. За тях се прилагат разпоредбите на чл. 70 и 71.


[1] Директива 2001/29 на Европейския парламент и Съвета за хармонизиране на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество, Официален вестник на Европейската общност, 22 юни 2001.

[2] За първи път правилото е формулирано в чл. 9, ал. 2 на Бернската конвенция при нейното ревизиране от Стокхолмската конференция през 1967 г. То е резултат от продължителни дискусии за ограничаване на правото на възпроизвеждане и е уредено не като задължително правило, а като възможност за възприемането му от държавите членки на конвенцията.

[3] Чл. 23 на Закона за авторското право и сродните му права.

[4] В оригиналната формулировка на правилото в чл. 9, ал. 2 на Бернската конвенция се използва изразът „неоснователно накърняване на законните интереси на автора”. Уточнението за основателността, възприето и в чл. 10, ал. 1 на Договора за авторското право /ДАП/ на СОИС от 1996 г. е необходимо, защото по същество, всяко ограничаване на права накърнява интересите на правопритежателя. Това налага отграничаване на основателното от неоснователното увреждане на интереса. Българският законодател е пренебрегнал това важно уточнение.

[5] Компенсационните възнаграждения са въведени най-напред в Германия през 1965 г. През 1980 г. те са уредени в Австрия, а скоро след това и в Унгария, Франция, Норвегия, Швеция и други страни.

[6] Свободното използване чрез възпроизвеждане за лично ползване не се допуска за компютърните програми (чл. 25, ал. 2 на ЗАПСП).

[7] По смисъла на § 2, т.1 на ЗАПСП, разгласяването е „довеждането на произведението със съгласието на неговия автор за първи път до знанието на неограничен кръг лица, независимо от формата и начина по който се осъществява това”. Разгласяването може да се осъществи чрез публикуване на произведението и предоставянето му на потребителите на материален носител – книга, списание, аудио- и видеокасета, CD, както и чрез нематериален носител – изпълнение пред публика („на живо”), излъчване в ефир, предаване по кабел, предоставяне чрез интернет мрежата и др.

[8] ЗАПСП е пропуснал да уреди това условие, което несъмнено е важно и не е подразбиращо се.

[9] Това условие също не е уредено от ЗАПСП, но приемаме, че то се подразбира.

[10] Обемът на цитатите трябва да се преценява във всеки конкретен случай както по отношение на произведението от което са взети, така и по отношение на това в което са включени. А в случаите когато новото произведение конкурира старото, трябва да се прецени и въздействието на цитирането върху неговата реализация, когато има такова въздействие.

[11] Така например, в дискусиите по дефиниране на тройното правило на Стокхолмската конференция от 1967 г. за ревизиране на Бернската конвенция, а и в специалната литература, се застъпва становището, че ако възпроизвеждането на закрилян обект засяга нормалното му използване, то е недопустимо по принцип и не може да се ползва от предвидените ограничения на правото на възпроизвеждане.

[12] Съгласно чл. 25а, ал. 2 на ЗАПСП.

[13] Само 6 от общо 17 случая на свободно използване, а именно по т. 3, 9, 10, 12 и 13 от ал. 1 на чл. 24 (т.е. свободно използване без заплащане на възнаграждение) и т. 1 от ал. 1 на чл. 25 (т.е. свободно използване със заплащане на компенсационно възнаграждение при възпроизвеждане на произведение по репрографски начин).

Етикети: , , , , , ,